Илия Бешков: С рисунката правя човеци

60 години от смъртта на един от най-забележителните български творци от първата половина на ХХ вeк
2018-01-23 13:14:00
Илия Бешков: С рисунката правя човеци

Бешков остава един от най-големите български рисувачи, в съвременното изобразително изкуство такива художници не се срещат вече. Роден е 1901 г. В Долни Дъбник. 

Баща му Бешко Дунов е между учредителите на БЗНС, член е на УС от ІV конгрес 1902 г., депутат в ХVІІ ОНС-1914 г. Като гимназист, през 1917 г., баща му го изпраща да отнесе храна и пари за затворените земеделци между които и Ал. Стамболийски. Организира младежка земеделска група „Ралица”-1921 г. Учител по рисуване в родното си село.

Негов брат е политикът Иван Бешков, осъден на смърт от комунистическия Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г.

В периода 1918 – 1920 г. Бешков следва в Юридическия факултет на Софийския университет. Завръща се за кратко в родния Плевен като учител. През 1921 г. започва да учи живопис в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов и завършва през 1926 г.

Още като студент печата карикатури в сп. „Маскарад“, „Див дядо“, „Българан“, „Стършел“, „Вик“. Илюстрира изданията на издателствата „Т. Ф. Чипев“ и „Хемус“. От 1925 г. сътрудничи на в. „Пладне“ и редица други издания. На два пъти в този период е арестуван: през 1923 г. за участие в юнското въстание и след априлските събития през 1925 г.

От 1930 г. е член на дружеството „Родно изкуство“. От 1945 г. преподава в Академията рисуване, илюстрация и оформление на книгата, редовен професор там става през 1953 г., завежда катедра „Графика“ до края на живота си.

Умира в София на 23 януари 1958 г.

 

Ние - хората

Илия Бешков

Обичам хората!

От нищо друго не се умилявам, не се отвращавам, не плача и не примирам от страх, както от хората.

Никой не ме убеждава в безсмислието на живота ми както видът на първия срещнат човек.

Цялата горчивина на своя живот аз превръщам в усмивка - искрена и чиста, с която дарявам първия срещнат човек.

Прониквам през дрехите, през плътта и костите му и изтръпвам от милост пред това печално тяло, което той храни, почесва и не познава...

Истината не е побит камък

... Обвиняват ме, че съм парадоксален в изказванията си, дори опасен. Как не! Истината, жизнената правда не стои като побит камък - канонизирана, за да може да я лови всеки некадърник, всеки ленив мозък! Тя тече като водата, тя има своите "Агрегатни състояния", тя просмуква и храни цялото битие - тя е толкова явна, колкото и скрита. Тя иска дух да я усетиш, око и ръце - да я направиш.

Всяко изображение, всяка дори понятна форма, в която няма плътно жизнено съдържание, е формализъм, натурализъм и прочие "изми"!

 


0.2521 s - Время запросов к БД 557 - Количество запросов к БД 1.2094 s - Время парсинга страницы 1.4615 s - Итоговое время парсинга/генерации страницы database - Источник: база данных или кеш