In memoriam: Хвърчащият човек

Две години без мъдреца с детското сърце Валери Петров
2016-08-27 11:16:00
In memoriam: Хвърчащият човек

Преди две година той беше сред нас, но малцина го виждаха. Не обичаше вестникарските и телевизионни шумотевици. А повече от всичко мразеше дитирамбите и лицемерието. Който е имал щастието да седи край Валери Петров, ще потвърди тези думи. Той беше естествен както в живота, така и в литературата. За него всяко стихотворение бе опит за контакт с читателя. Тих, скромен, предпазлив в думите, мнозина така ще запомнят поета. Наистина даваше вид на такъв човек, който прави път на мравката, но... Но никога не цепеше басма на развихрилата се по земите ни простотия и ненавист. 

"Малкият, голям поет", според журналистическите клишета, си отиде от този свят на 27 август 2014 година тихо и скромно, както бе живял.....

Остави ни великолепните си стихове и преводи. Без да го познават лично, и възрастни и деца го обичаха като близък приятел. Няколко поколения израснаха със стиховете и преводите му на "Комедии", "Трагедии" и 154 сонета на Уилям Шекспир на български език.

Да си спомним за Валери Петров!

А ИЗЧЕЗВАНЕТО

Когато вече старостта ни е,
уви, безспорна, щем, не щем,
привличат нашето внимание
ту тоз, ту онзи нов проблем.

Тъй, сякаш пред писмо загадъчно,
не мога днес да разчета
това, че толкоз безостатъчно,
човек изчезва от света.

Учудени, недоумяваме:
тук бе и в миг се изпари!
…А как в света се появяваме,
не се запитваме дори –

естествено е дребосъчето
да претендира за живот,
и разума ни не измъчва то
с въпроси от абстрактен род.

И ето, туй противоречие,
ми трови старческия ден,
и затова си мисля: не че е
проблемът свързан лично с мен,

но длъжни сме да процедираме
със малко логика поне –
какво е туй: едно разбираме,
а пък обратното му – не!

 

СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!

Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

 

То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

 

А пък колко обичам те: нейде встрани,

не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

 

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

 

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

 

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!

 

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.

 

И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

 

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

 

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

 

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

 

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

 

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,

над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

 

и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов

се дочува на кораби воя.
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!

 

ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА


Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги - литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо - стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен 'Фиат'.

Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

Валери Петров

 


0.1380 s - Время запросов к БД 523 - Количество запросов к БД 0.7956 s - Время парсинга страницы 0.9336 s - Итоговое время парсинга/генерации страницы database - Источник: база данных или кеш