Константин Павлов: Човек носи отговорност за пороците си, а не за добродетелите

На днешния 2 април поетът щеше да навърши 85 години
2018-04-02 13:42:00
Константин Павлов: Човек носи отговорност за пороците си, а не за добродетелите

За Константин Павлов е необходимо да се говори, а после – да се чете поезията му.  Сам той се определя като гарван, изправящ се срещу славеите, възторжено пеещи. Името му беше рядко споменавано по времето на комунизма. От страниците на вестниците и купища литературни издания крещяха имена на дузини поети, за които днес никой не си спомня. Най-добрият български поет, който някога съм чела! Така Анна Ахматова, преди няколко десетилетия, описва Константин Павлов. Гениален, оригинален, комуто никой не посмя да каже добра дума, на днешния 2 април той щеше да навърши 85 години. Константин Павлов ни напусна през 2008 г., тепърва обаче ще се четат и препрочитат стиховете, пиесите, записките му.

Репресиран от комунистическия режим, поетът никога така и не предава идеите си и не приема на робува на властта. Както самият Павлов изписва правителствения лозунг в едноименното си стихотворение:

Правителствен лозунг:
Преди да нахраним Човека,
трябва да захраним Системата.
А Системата се храни с Човеци.

От 1966 до 1975 г. на поета, от който се възхищава самата Анна Ахматова, е забранено да работи и публикува. Докато някогашните бунтари все по-плътно са се интегрирали на различни нива в Системата, над поезията на Константин Павлов задълго е наложена официална цензурна забрана. След първите му две книги („Сатири“, 1960, и „Стихове“, 1965), посрещнати крайно отрицателно, с неразбиране от критиката, в продължение на четвърт век, до 1989 г., официално му е отказано публикуването на поезия. 

Двойник на мнозина

Този човек няма лице,
няма лице…
Няма.
Неговите черти
(образ, мимика, цвят)
са непрекъснати каскади
от разбесувани гримаси –
(една след друга,
една след друга)…
Най-бързата фотографична камера
не би могла да ги заснеме.
Не би могла.

Мен, честно казано, ме възхищава
хамелеонската му дързост,
но чувството за смут не ме напуска. –
Не виждам хумор
в бързите превъплъщения.
Страхувам се, че Той не съществува,
че е привидност трепетлива
на мигове, откраднати от чужда участ…
Трагично огледало…
Динамичен отпечатък…

Взриви се
(от гримасите)
посмъртната му маска.

Парчетата напомнят за мнозина.

1984 г.

ИНТЕРВЮ В УТРОБАТА НА КИТА

- Къде беше -
питат ме -
повече от три десетилетия?

- Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
нарочно питате.

- Как прекара -
питат ме -
три десетилетия в търбуха му?

- И това го знаете -
комар играх
с оня комарджия… Йон библейския.

- Ама Йон излезе -
викат ми, -
теб защо те няма -
питат ме.

- Йон излезе -
господ го откупи,
а за мене дявола не даде пукнат грош.

- Страшно ли ти беше -
питат ме -
толкова десетилетия?

- Страшно беше,
скучно стана -
пушех и мълчах,
мълчах и пушех…

- А сега какво ще правиш -
питат ме -
следващото тридесетилетие?

- Аз ли?
Аз не знам,
но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда.

***

изд. 2002 г.

ЕПИТАФИЯ НА ХЕРКУЛЕС

Всичките ми зъби са избити
все от беззащитни същества -
и това ме кара да почитам

слабостта!

Всекиму своето

Властта на бездарника
срещу славата на гения.
Нека!
Власт за бездарника!
Слава за гения!
Слава.

(1988)

На един предател

От живите не се плаши –
те могат да забравят,
да простят. –
Несдържаната радост от живота
ги прави добродушни егоисти…
Но мъртвите!
О, паметта на мъртвите!
Гневът на мъртвите!

Благословени да са мъртвите!…

Аз чувам стъпките им.
Идват те.
Стани! –
стани и събуди петлите!
Накарай ги да пеят посреднощ!
Уви,
петлите непробудно спят…
Стани! –
стани и кукуригай сам! –
дано прогониш гневните видения…

О, паметта на мъртвите!…

(1955)

Капричио за Гойя

Няма го вече стария ужас –
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.

Ужасът си променя характера –
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва
и кокетничи с представата за себе си:
„Ние с тебе сме еднакво силни,
ти си само малко по-красив…“
И ми се усмихва.

Ах, особено усмивката го прави гаден,
извратен го прави
и налудничав.

И ме дави непозната гадост.

Сякаш ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.

(1962)

Едипов комплекс

Две свинчета
ритат свински мехур
съсредоточено.

Те сами си го надуха
и сега играят
настървено.

Нека ритат –
но защо съсредоточено?

Нека си играят –
но защо настървено?

То не ни плондер,
нито е балонче!

То е свинският михур
на майка им,
дето селяните я заклаха сутринта.

(1963)

Агонио сладка

Първото ми умиране –
като преживяване –
беше изключително.
Повторенията изхабиха чувството.
Предвкусването на самата смърт обаче –
полъх, тембър, аромат, видение –
призвежда по-сладостни тръпки. –
Всеки път.
Сякаш любиш,
полубезплътно,
самия себе си.
(„Обладаваш така, 
както би обладал огледало.“ 
                    К. Павлов)
И се раждаш –
пак от себе си.
Едновременно –
син, баща и близнак
на самия себе си.
Как да го изразя –
странен двойник:
вече си ТАМ,
а още си ТУКА.

Ето този миг,
Този миг…

Другото е досада, ритуал. –

Свалям ти шапка, скучна бабичко;
да беше сменила поне чаршафите.

(1990)

Вопъл

                – на 11.1.1984 г. между 20,35 и 20,45 ч,

                след като Начо и Полка ме изоставиха –

Господи!

Една добра дума.
Една добра дума.
Една добра дума,
Господи!

Щеше да ме убие.
Щеше да ме убие.
Щеше да ме убие,
Господи!

Никой не посмя.
Никой не посмя.
Никой не посмя,
Господи!

Една добра дума!
Щеше да ме убие!
Никой не посмя!
Господи!

(1984)

 

24news.bg

 


0.2544 s - Время запросов к БД 557 - Количество запросов к БД 1.1392 s - Время парсинга страницы 1.3936 s - Итоговое время парсинга/генерации страницы database - Источник: база данных или кеш