Валери Петров: Своя земен живот ний хабим в суетене

Ако не ни бе напуснал на днешната дата – 22 април, изключителният поет, преводач и сценарист щеше да навърши 98
2018-04-22 09:45:00
Валери Петров: Своя земен живот ний хабим в суетене

Един от последните български интелектуалци с могъщо слово, умисленият съзерцател Валери Петров си отиде на 27 август 2014година. Той остави след себе си палитра от нежна лирика, сценарии, пиеси и преводи, сред които на драматургията и сонетите на Уилям Шекспир. Ако не ни бе напуснал на днешната дата – 22 април, изключителният поет, преводач и сценарист Валери Петров (1920 – 2014) щеше да навърши 98 години.

Преди четири година той беше сред нас, но малцина го виждаха. Не обичаше вестникарските и телевизионни шумотевици. "Малкият, голям поет", според журналистическите клишета, си отиде от този свят тихо и скромно, както бе живял. За да ни остави великолепните си стихове и преводи. Без да го познават лично, и възрастни и деца го обичаха като близък приятел.

 

Да си спомним за Валери Петров!

 

СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

 

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

 

То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

 

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

 

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

 

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

 

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!

 

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.

 

И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

 

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

 

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

 

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

 

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

 

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!

 

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

 

и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя.
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!
-------------
ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ

 

Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са
подобно тази среща във леса.

За хвърчащите хора

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

За спящата принцеса

Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.

Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.

Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!

Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.

24news.bg

 


0.2553 s - Время запросов к БД 557 - Количество запросов к БД 1.1698 s - Время парсинга страницы 1.4251 s - Итоговое время парсинга/генерации страницы database - Источник: база данных или кеш